Чавдар Парушев разглежда антиутопията като литературно произведение, което размишлява върху невъзможността за съчетаване на субект и държава, без едното да заличава другото. Тази невъзможност е равнозначна на криза във възможността да се произвежда смисъл в понятието „човек“. В своя анализ на антиутопията като жанр Парушев не забравя за извънлитературните контексти, изследвайки примери като странното преливане на литературния (анти)утопизъм в гротесковия научен експеримент от първата половина на XX век, когато Илия Иванов буквализира множество литературни фантазии в опита си да постигне с изкуствено осеменяване хибрид между човек и маймуна. Хърбърт Уелс, Урсула Ле Гуин, Станислав Лем и Маргарет Атууд са в центъра на това изследване, но те са само част от множеството автори, на които Парушев разчита в осмислянето на антропологическата катастрофа, която живеем.