Как се вписва човешкото в недрата на машината и по какъв начин техническите параметри картографират литературните сюжети? Отговор на тези въпроси може да бъде потърсен в традицията на една концепция, която изкуството и науката продължават да възприемат телеологично – като обещание и заплаха на самото бъдеще.
Да се мисли фантоматичното като тяло и тялото като фантоматичност – това е залогът на книгата на Николай Генов, която се обръща към поразителния философски апарат на полския фантаст Станислав Лем, за да очертае мястото на човека във виртуалната реалност. За целта изследването съчетава различни медии (литература, кино, видеоигри) и ги засича в полето на научната фантастика – жанр, който има потенциала да улови импулсите на възможното и да ги актуализира под формата на фикция, която разглежда самата себе си. Но какво остава константно в свят на променящи се алгоритми и до каква степен симулацията принадлежи на симулирания?
„Виртуалният човек“ въвлича читателя в най-острите съвременни дебати на (транс)хуманизма за усилването – или може би изчезването – на човека.